This web site requires enabled JavaScript in order to work properly...

   Манастирът Св. Св. Петър и Павел

   Манастирът Св. Св. Петър и Павел е построен върху скала в източния край на Арбанашкото плато на надморска височина 439 метра. Намира се на 1.5 км южно от Лясковец и на 6 км северо-източно от Велико Търново. Сега манастирът е девически.
   Точното време, в което манастирът е бил построен не е известно. Приблизителното му датиране е в следствие от косвени източници на информация. Най-вероятно той е създаден през първите десетилетия на Второто българско царство, от династията на Асен и Петър. Поради липсата на точни сведения относно създаването и ранното съществуване на манастира Св. Св. Петър и Павел, устно разказаните истории, които преобладават сред източниците на информация за него са станали причина за разпространението на легенди. За някои от тях могат да бъдат намарени известни доказателства, но никоя не е напълно потвърдена.
   Според една от тях манастирът е построен около 1450 година от арбанашки богаташ на име Павонан (или Павонян). Той го издигнал на своя земя, със свои средства и му дарил лозя, ливади и гора от своята собственост. По-късно този богаташ се преселил във Влашко и от там всяка година изпращал на манастира сол, добитък и пари. Това правели и наследниците му почти до 1770 година, когато тогавашният игумен на манастира Дионисий, поради трудните времена и обстоятелства, също отишъл във Влашко вземайки със себе си всички документи на манастира. С тяхна помощ той успява да построи там друг едноименен манастир и да склони наследниците да дават ежегодната си милостиня на него.
   Съществуват и някои доказателства, че още от превземането на Търновското царство Лясковският манастир и манастира св. Троица са се радвали на известно турско покровителство. Въз основа на архивни документи се стига до извода, че най-големия си икономически и духовен разцвет манастира получава през XIX век.
   Първи игумен българин е Максим Райкович, който напуска учителската длъжност в Лясковец и през 1838 година, с подкрепата на лясковските чорбаджии, бил назначен за игумен на манастира. Голяма слава и известност манастирът добива, след като през 1873 година търновският митрополит Иларион Макариополски успява да осъществи идеята си за създаване на духовно училище на това място. Първото висше богословско училище в България е било открито на 12 май 1874 година. Негов уредник и ректор е Недю Жеков.
   Като първо висше учебно заведение в страната по време на турското робство, то привлича ученици от цяла България, развива се успешно и се оформя като център на българските култура и самосъзнание. До Освобождението в училището съществува ученическо дружество "Познай себе си" с библиотека, която по-късно се влива като основен фонд в университетската библиотека на Софийския университет. Училището прекратява учебната си дейност на 25 юни 1877 година, когато руските войски влизат във Велико Търново. След Освобождението училището подновява работа като държавно Петропавловско училище. Негов ректор става митрополит Климент - писателят Васил Друмев. През 1884 година сградите са ремонтирани с отпуснати от княз Дондуков-Корсаков средства. До 1886 година училището носи името "Петропавловска духовна семинария", която се явява основоположник на сегашната Духовна семинария. През 1925 година по инициатива на българския патриарх тук се открива "Петропавловско певческо училище", което функционира до 1928 година.
   По време на турското робство около манастира е ставал голям панаир на храмовия празник - Петровден. Тези събори продължават и след Освобождението до Първата световна война. Днес традицията е подновена.
   През годините на турското робство манастирът няколко пъти е ставал начална точка на въстания срещу турската власт. Най-ранният опит за въоръжен бунт е през 1700 година (25.04), известен като "Въстанието на вдовицата Мара". Организатори били вдовицата Мара, синът и Стоян и Гайтанджията Марчо. Подготвените от игумена архим. Софроний въстаници дошли в манастира като поклонници заедно с 1500 четници на Стоян войвода. От тук те се отправили в Балкана. След първоначалният успех срещу изпратената потеря въстанието било жестоко потушено.
   Друго въстание започнало от Лясковския манастир е това на капитан дядо Никола - 28 юли 1856. С благословията на манастирските братя четата от 13 души начело с Никола Филиповски тръгва от манастира към Габровския Балкан преследвана от потеря от 300 души. Решителното сражение става около моста "Шипка". След това четата се насочва към Трявна. Никола Филиповски е убит в махала "Дончовци".
   През 1862 (15.06) година дружина, водена от хаджи Ставри Войнов, потегля от манастира за въстание из Търновско. Хаджи Ставревата Буна се подготвя със съдействието на монасите и игумена хаджи Йоасаф, който повежда четата от 70 души към Къпиновския манастир. Там, обаче поради липса на подкрепа тя се разпръснала. Мнозина от въстаниците били заловени, съдени и избити. Игуменът бил заточен заедно с брат си в Диарбекир, където починал.
   Манастирът днес има няколко постройки една, от които е кулата на камбанарията. Тя е висока 31 м. Реставрирана е през 1980 година. Основите й са на старата камбанария, разрушена от
земетресението от 1913 година. Тази стара камбанария, от своя страна, е била построена на мястото на римска кастела.
   В манастира има и малък параклис - св. Троица. Той е построен на мястото на храма Св. Св. Петър и Павел, построен заедно с манастирската обител (според някои източници през XII век от българските царе Петър и Асен). Този храм също е съборен от земетресението през 1913 година. В двора на манастира се намира и църквата Св. Св. Петър и Павел.